Много материали са изписани за Панагюрското златно съкровище, дори книги има по темата. Още повече са изследванията, свързани с него. Но въпреки дългогодишните проучвания и многобройните тези, съкровището си остава една голяма загадка.
Днес ще се гмурнем в дълбокото, за да направим анализ на мястото, на което е открито древното имане и за да си отговорим на въпроса „защо е намерено точно там?“.
Годината е 1949. При изкопни работи, случайно е открит сервиз от златни изделия с общо тегло 6 кг. и 164 г., изработен от 23-каратово злато. Той се състои от девет съда – четири зооморфни и три антропоморфни ритона, една разлата фиала и една амфора-ритон с дръжки, изобразяващи кентаври (Археологически музей – Пловдив, инв. №№ 3196-3204). Сервизът се датира в края на IV-началото на III в. пр. Хр. (по Venedikov-Gerassimov 1979: 358, № 127). Характеристиките на неговата изработка са свойствени за елинистическата епоха, започнала след смъртта на Александър Велики, т.е. време на синтез между старогръцки, персийски, юго-източноевропейски, малоазийски, предноазиатски и египетски явления в общественоикономическия, политическия и духовния живот.
Сервизът, както и всяка подобна находка, може да бъде разгледан от две гледни точки. Ако искаме да го видим в тракийския аристократически бит, то в тази си среда, той служи чисто и просто за пиене на вино – от ритоните с отвори участникът в пира отпива глътка по глътка над разлатата паница.
Ако сервизът бъде поставен сред свещените предмети на тракийската обредна система, то тогава той би служил за приобщаване: посветеният въвежда непосветения в своята вяра. Тази вяра е наречена Тракийски орфизъм и представлява упование във Великата богиня-майка и в нейния Син-Слънце/Огън. Царете в Тракия и техните приближени последователи от езотеричния им кръг имат подобни вярвания и се стремят да ги постигнат в отвъдната действителност, като практикуват обреди за телесно и духовно пречистване и възвисяване. Когато някой достоен бъде призован към съ-участие, върховният жрец-посветител, който е и царят-орфик, пие едновременно с него от свещената течност и така го въвежда във вярваната мистерия за Смъртта като Ново раждане. (7П,т 6т. Александър Фол ПГГОГ)
Съкровището може да бъде приемано и като дар. Това му качество е двуфункционално. Според някои предположения съдовете вероятно са изработени в малоазийско крайбрежно ателие (Лампсак по Venedikov 1958), и е вероятно да са влезли в Тракия като дипломатически подарък на Севт III, ако не са били поръчани като откуп или заграбени като плячка. Името на един от тракийските одриски царе е споменато, тъй като то е историографски допустимо за собственик на изделията.
Както Георги Китов изтъква обаче, по-вероятно е съдът да е местно производство, а не лампсакенско. Той напомня, че в района, освен златоносните реки, се намира и медодобивният рудник Медет, откъдето извличането на злато е сигурно, поне през древността. Този аргумент, разбира се, още не е убедителен, но към него Г. Китов добавя ясни паралели между изобразената постройка и нейната врата върху амфората-ритон и входа на гробницата в Жаба могила. Той с право настоява, че изображенията на дъното на амфората-ритон, представящи малкия Херакъл и змиите, са доста грубовати, за да бъдат обявени за гръцка изработка. Като се има предвид, че някои подмогилни постройки не са гробници, а светилища за посвещения на ограничен кръг езотерици, авторът предлага цялата сцена да се тълкува като танц на петимата въоръжени в присъствието на Учителя (стареца) и на младежа (ученика). Танцът предшества оставянето на оръжията пред входа и влизането в светилището за мистериални посвещения. Това тълкуване е напълно орфическо и е свързано с предназначението на съдовете. А именно:
Функцията на дара е обредна. Сервизът е обозначен с конвенционалния, но нищо неозначаващ термин „съкровище“, който се използва пред широка публика, за да й се внуши, че някой го е скрил. Тези съдове обаче не са скрито имане, понеже са открити на малка дълбочина, в която те не биха били добре трезорирани. Предположението, че техният притежател бягал пред неизвестен преследвач и в бързината ги заровил припряно, е несъстоятелно. Никой не би хвърлил 6 килограма злато, колкото и лошо мнение да има той за благородния метал или за изкуството.
Прелестните изделия на ранната елинистическа торевтика са закопани именно като дар от цар-орфик на Великата богиня-майка, която е идентифицирана със Земята. На нея той обредно поднася сервиз заради вярата на посветените в тайнството на земната утроба, родила Сина-Слънце/Огън. Впрочем доста т. нар. съкровища в Тракия са закопани плитко, поради което обредната хипотеза за тяхното заравяне вече привлича дори и обективистично настроени изследователи, държещи повече сметка за сантиметрите, отколкото за мотивите. (Александър Фол ПГГОГ)
Местността Мерул
На Втория международен симпозиум, посветен на петдесетгодишнината от откриването на Панагюрското съкровище, предишният директор на Историческия музей в града Атанас Атанасов изнася информативен доклад на тема „Панагюрското съкровище – обстоятелства на откриването и археологическата среда“ . В него се опровергава, възприетото след Венедиков (1961) мнение, че съкровището няма своя археологическа среда. Според А. Атанасов случайната находка е намерена под хилядолетен вторично образуван наносен пласт от глина със съобщена приблизителна дебелина от 160 см. Към момента на откриването той е бил напълно изчерпан за направа на тухли и тримата работници били проникнали в по-стария пласт от грунтова глина с примеси. Именно в него, под т.нар. коптор за изпичане на тухли, те попаднали на сервиза на дълбочина от около 40 см. Мястото на намирането е в пространство, което представлява триъгълна тераса, образувана от сливането на р. Луда Яна и на късата рекичка Мерул. Терасата е с югозападно изложение и по повърхността й са открити изразителни следи от антично селище (керамика, градежи, архитектурни детайли и пр.). От върха Св. Петка надолу към селището е разположен могилен некропол. Към района на този комплекс принадлежи и известната Мрамор могила с неоспорим по произход тракийски материал. От нея произхождат сребърната фалера с изображения на Херакъл в борба с Немейския лъв, както и сребърната апликация за щит с Херакъл, който държи кривак в дясната си ръка и с лявата води лъв , и двете от втората половина на IV в. пр. Хр. (Александър Фол ПИОТ)
Тези археологически наблюдения и находките се отнасят за региона, към който принадлежат регистрирани тракийски могилни некрополи (от иманярски разграбена могила при с. Бъта, югозападно от Панагюрище, бил отмъкнат златен нагръдник?), а така също и проучените тракийски могили, гробници и погребения край гр. Стрелча. От тях произхождат сребърен скифос с позлата, открит при могилата в м. Орела, и златен нагръдник от погребение в м. Червенаковци (по Китов, 1979). Панагюрската котловина е увенчана от крепостта, която днес се нарича Красен-Каменград. Засега тя е датирана по строежите и находките в нея между IV-XIV в., но по-ранните пластове още не са разкопани (1980 г.). Те сигурно ще предоставят данни за тракийска царска резиденция.
Според Ал. Фол наличието на голям тракийски център в района е категорично. Името на рекичката Мерул може да се изведе от тракийското -pripoolaq, -merulas (Detschew 19762: 303), което хидронимът реликтово съхранява. То се появява в двусъставните имена “Purmerulas, Purumerulas, Pirmerulas” (от ст.гр.), които са епитети на Бога-конник, на Хероса.
Тези епитети получават и теонимно значение, което се вижда от надписите „Kurio Iroi Puumerula” (от ст.гр.) върху два съда от съкровището, открито при с. Голяма Брестница, Плевенско, и датирано в края на I – началото на II в. Теонимното значение на името се потвърждава от надписа, изчукан под устието на цилиндричния сребърен съд, в който е поправено от гравьора с добавка отдолу MHPOY, изрязана под последната сричка -ЛА, за да се получи ПYPOYMHPOYЛA, както то гласи в аналогичния надпис върху дръжката на едно от касеролетата. Двата надписа са от името на бенефициария Флавий Местрианос в знак на благодарност. Сгрешилият майстор е бил заставен от поръчителя, романизирания тракиец Флавий Местрианос, да изпише истинския, нему познат теоним. Визията за бога- ПУР, както на старогръцки, така и на тракийски език, текстово възхожда към VI в. пр. Хр., когато е регистрирана от Ксенофан. Тук трябва да се добави, че сребърният сервиз от с. Голяма Брестница, Плевенско, също е закопан обредно (Петков 1960; последно ср. Marazov, gen. ed., 1998: 226-227).
Почитаният Бог е Синът на Великата богиня-майка в двете си хипостази – Слънцето, северно-мъдрият, бледоблестящият, лъчистият Аполон, и Огънят, хтоничният Дионис. Заравянето на сервиза може да се разбира като „pitui” = “tisauros” (от ст.гр.), т.е. като свещено място/гроб на бог, отбелязано и с югозападната си ориентация. Богът-Син е бил видян от откривателите, без самите те да знаят това. Според тяхната версия, съобщена от А. Атанасов, върху фиалата, положена с устието нагоре, е била поставена амфората-ритон. Двата съда са били оградени от четирите зооморфни и от трите антропоморфни ритона. Откривателите твърдели, че съдовете са били сложени в торба (кожен мех ?).
В устния тракийски орфизъм дарът-гроб е действие-назоваване на Сина на Великата богиня-майка, който е и (северното) Слънце и Огън, но мислен в позицията на свещения брак, т.е. в момента на обредната си смърт и на новото си раждане. Това е кодирано и в хтоничната семантика на фиалата с негърските глави – визуализиран образ на пещерния мрак, и на амфората ритон – съда на изтичащата кръв в хиерогамията. Седемте степени на Сина на Великата богиня-майка в десетстепенния орфически космос са представени най-напред от четирите зооморфни ритона, всеки от които дори може да бъде отнесен към отделна фаза на тетрадата – покой-самозачатие-плодоносене-раждане. Те образуват утробното битие на Сина. Следващите три степени, т.е. космическото битие на Сина, са означени от трите антропоморфни ритона с глави на амазонки, както те обичайно се виждат след Ив. Венедиков. Ако са амазонки, те категорично показват, че Синът е мислен по-скоро в хтоничния си образ, понеже жените-воини са мито-превъплъщение на Дионисовото менадическо войнство (Фол 1991).
Тогава трите съда ще бъдат мислени като трите главни космически превъплъщения на Великата богиня-майка. Доктриналният въпрос е дали вярващият би могъл да пие от глава на богиня. Впрочем сцената с Александър:Парис и с Хера, Афродита и Атина (трите главни космически превъплъщения на Великата богиня-майка), всички уточнени с надписи (инв. № 3197), която се вписва в трако-троянския културен кръг, препотвърждава тълкуването на антропоморфните ритони като означения на космическото битие на Сина. В него той възхожда в зенита си (петата степен), обикаля двете полусфери като Слънце-Огън (шестата степен) и встъпва в хиерогамия (седмата степен). На същата степен Синът се ражда наново в свещения брак, който е визуализиран чрез амфората-ритон и чрез фиалата, поставени или не една в друга. Постигнатата безсмъртност на Сина е кодирана и от златото. По този начин заровеният сервиз посочва и осмата степен, на която се е родил синът на Сина, царят-орфик. Социумът започва да функционира.
Мерул и Меру
В основните световни митологически системи, шумерската, египетската, индийската, китайската и гръцката , централно място заема свещената планина като център на света, местообиталище на боговете, инструмент на сътворението и др.
Това значение на планината е универсално на всички нива на религиозно възприемане на света и при всякакъв начин на живот и поминък, дори и при степните народи развитието на така наречените могилни погребения се свързва с представата за свещената планина на боговете. Този универсален модел се отразява в етимологията, свързана с него.
Едно име събира в себе си всички споменати понятия и представи за център на света, местообиталище на боговете, както и изгубен рай и обетована земя. Планината Меру. Това име обединява около една традиция почти всички митологични модели, свързани с катастрофално унищожение и неминуемо възраждане на света.
Сведенията за планината Меру от различните митологични традиции са многобройни, както и имената на изследователите, занимавали се по един или друг повод с проблемите, свързани с нея.
Връх Меру (मेरु), наричан също Шумеру на санскрит, на пали Шунеру или Кайлаш и „Меру“ с представката „-шу“ се превежда като „Съвършеният Меру“ или „Махамеру“ т.е. „Великият Меру“. Той е еднакво свещен както за индуистите и джайнистите, така и за будистката космология като център на всички физически, метафизически и духовни светове.
В Индо-Арийската традиция на планината Меру се намират престолът на Брахма и неговият двор. Името Меру на санскрит означава „Стоящият нависоко над другите“. Там е и дворецът на Индра, първият обожествен арийски владетел. Като “център на света”, планината Меру винаги е присъствала в символиката, обкръжаваща индийските царе в тяхната столица, обикновено представена от изградени пирамиди в техния център. Пирамидите са били една или три, като във втория случай указвали трите върха на свещената планина.
Обикновено Меру се ситуира в Хималаите, по следния начин.
„…Арийците, мигриращи в Индия, наричат Хималаите „обиталището на снега“: Химавант, Химачала или Хималая; в тяхната космография ядрото на вселената е бил планината Меру, тази на „пламтящото проявление“ (blazing appearance) – разположена отвъд и на север от Хималайските вериги – според индуисткия епос Махабхарата „целува небесата с височината си, сияеща като слънцето сутрин и като огън без дим, неизмерим и недостъпен за хора с много грехове“. На върха на Меру стоеше Сварга, небесният град на Индра (ведическият бог на дъжда и бурята) – рай, „обзаведен с небесни цветя и плодове и покрит навсякъде с ярки златни жилища“. Най-великите богове са живели в този град; по-малките богове и светци трябваше да се задоволят с дворци по-надолу по склона на планината. До самия Меру водеше пътят на звездите, една земя на ароматни дървета и цветя, където душите на мъртвите очакваха прераждане…“ (описание на връх Кайлас и езерото Манасаровар)
Махабхарата и нейният по-строг братовчед, Рамаяна, са датирани от около 500 г. пр.н.е.; в тях също се споменава планината Кайлас, както и езеро, наречено Манасаровар „езеро Манаса … набъбнало от вода при пристигането на дъждовете….. . В метафизични термини беше Меру или Тисе; в своето земно проявление това беше Кайлас, кристалът, или Канг Ринпоче, бижуто на снеговете. Планината със свастика….“
Пураните (осемнадесет свещени текста, съставени между 200 г. пр. н. е. и 800 г. сл. н. е.) дават описание на света. Земята се състои от седем континента, обградени от седем океана. Централната земя има за сърце Меру, а това е централната точка на световната мандала, ограничена от три планински вериги на север и още три на юг, самата тя лежи между тях като перикарп на лотос. Индийският субконтинент се нарича с името Бхарата. Световният стълб Меру се извисява на осемдесет и четири хиляди левги, четирите му лица са различни от кристал, рубин, злато и лапис лазули. От нокътя на големия пръст на левия крак на Вишну тече Ганга, измивайки лицето на луната, преди да се излее върху върха на Меру; потокът обикаля планината и се разделя на четири могъщи реки, течащи към четирите части на земята: Сита, Алакнанда, Чаксу и Бадра. Сита тече на изток, Алакнанда тече на юг през Бхарата, Чаксу тече на запад и накрая Бадра на север. Това изображение или карта формира будистката мандала и индуистката версия на същата, яанта. Така мистикът медитира върху баланса на кръга, водата, с квадрата, земята: това са даоистките ин и ян, тибетските тантрически yab и yum или шиваитските тантрически Шива-Шакти.
Womb World, 13th c. one of a pair of hanging scrolls, Mandalas of Both Worlds, Metropolitan Museum (Photo: NY Times)
Планината Меру е основен мотив на изкуството на сакралната геометрична мандала. Вселената или космоса е представена с планината Меру като Axis Mundi в центъра или като Чистата земя, визуално представяне на рая. Изобразена е като каменна пирамидална конструкция. Планината е представена като център на всички физически, метафизични и/или духовни вселени.
Географският център на Евразия (или територията между Гринуич и Камчатка и Екватора и Северния полюс) се намира на пресечната точка на 45-ия паралел и 80-тия меридиан. Тази точка лежи на северния склон на планината Тиян Шан. Единственият връх, господстващ над този склон е върхът, който местното население още нарича върхът на българите – връх Тангра. Висок 7439 м, той се намира на меридианна разлика 1 градус и на паралелна разлика 2,5 грауса от абсолютно точният център на света.
Преди 200 години офицерът от британската колониална администрация, капитан Уилфорд си поставя за цел да анализира географските данни, съдържащи се в Пураните, подхождайки към тях като реалност. Сумирайки сведенията, които Пураните дават за местоположението на свещената планина, той стига до заключението, че Меру е на север от Индия, на 45 градуса северна дължина. Той подкрепя мнението си с едно сведение от VI век на гърка Козмас, който заради пътуванията си до Индия бил наречен Индоплеустес. Според този Козмас “ако се прекара права линия от Китай до Гърция, тя ще мине през центъра на земята – Меру. Тук британският офицер забелязва, че 45-ия паралел не минава нито през Китай, нито през Гърция?
Ако обаче проверим координатите ще видим, че на юг от Тангра точно на 81-ия меридиан и 30-ия паралел, откриваме в една от южните котловини на Хималайския масив, град Кардама. Непосредствено до него на половин градус на север са разположени двете най-големи езера в Тибет. Те са свещени за тибетците и носят името на Манасаровар, езерата на “Първият човек”. Във Вайиу Пурана се казва, че близо до Меру от южната му страна се намира връх Кайласа, където е “небето и дворецът ” на Маха Дева Шива. Като следваме 81-ия меридиан на юг от Тангра, на 31-ия паралел откриваме връх Кайлас. Според Пураните, небесните води обкръжават Меру в седем канала. От тях черпят водите си четири реки. Територията заемана от седемте канала се простира на площ общо 420 км.
Голямата западна река е несъмнено Оксус. Реката, която тече на север, може да бъде само река Иртиш. Реката, течаща в южна посока дава началото на великата река Ганг. Всичко това съвпада отново с 81-ия меридиан. Най-противоречиво звучи описанието на реката, която тече на изток и се влива в Източния океан и достига Япония. Реката започва от Меру и преминава над планината Мандара, след което преминава през седем планини, пресичайки три климата и напоява плодородната страна Бхадрасва (Китай). Ако погледнем картата ще видим, че от Мандара в източна посока изтича голяма река, великата Брахмапутра, свещена и за индийците и за тибетците.
В края на своя анализ на географските реалности,съдържащи се в Пураните, Уилфорд помества няколко извадки от тези древни книги, с цел да илюстрира своето изследване с оригинални пасажи от тях, показващ техният художествен стил и композиция. Под №5 той е предал извадка от “Брахманда Пурана”, която разказва историята за прочутия меч на бога на войната Чадранана. В нея първо се описва страната на юг и югозапад от Меру, където бил роден Чадранана. Това са земите съставлявали някога древна Балгара, по гръцки известна като Бактрия. Тези земи са ограничени на изток от Тиян Шан и на юг от Памир и Хиндукуш. След това в текста се споменават сведения за преселването на Чадранана далеч на запад. Уморен от войните на боговете с гигантите, той решава да отиде в западните планини, в страната наречена Краунча, където да възстанови своята сила и да се прероди отново. Там на склоновете на тази планина, той оставил меча си. След много години този меч бил намерен от Атила и с него бил погребан.
Забелязваме няколко твърде интересни съвпадения: Освен вече споменатите географски понятия – Тангра, Мандара, Кардама, на източния бряг на Каспийско море, на 39,5-и на 40-ия паралел виждаме две планини с имената Голям и Малък Балкан и прохода Шипки. На брега на Черно море на 42-ия паралел се намира Бургас и все по същия паралел е разположена Балканската планинска верига дала името на полуострова. На 43-ия паралел се намира Мадара – свещеният култов център на българите. Случайни или закономерни са тези съвпадения?
И още…
В много традиции Меру е оприличавана на кораб (женското начало, земя) с мачта (мъжкото начало – небе,слънце). Според Халдейската традиция, Меру има форма на лодка с мачта, като при потопа тази форма била приета от два принципа на оплодяване, за да се съхрани живота. Тя също представлявала пирамида с четириъгълна форма – Вавилонската кула е построена по неин модел – четириъгълна със седем етажа. Меру често се символизира също и с чаша, в която се принася в жертва божествената напитка Сома – тук символът е насочен към постигане на безсмъртие, чрез приемане на приносители в кръга на боговете. Според брахмините Меру се оприличава на конична пирамида, а според будистите – на пирамида с четириъгълна форма – и в двете системи тя има седем етажа.
Според индийците Меру бил център на древна, отдавна забравена империя, някога владяна от Дева Нахуша, който упражнявал суверенен контрол върху делата на Меру. За траките Дева Нахуша е Дионис, за които той е реален исторически (макар и обожествен персонаж). В своите “Дионисиаки” Нонус отбелязва, че Дионис при похода си към Индия разделил своята войска на четири части, изпращайки едната към северната планина с коничния връх, от която извирали много реки, получили водите си от Юпитер Плувиалис. Не е чудно, че и Александър Македонски е познавал и ценял тази традиция. Когато Александър стигнал до една планина между днешен Кабул и река Инд, местни брахмини му казали, че нейното име е Меру и че населението около нея произхожда от някогашните войници на Дионис. Александър постановил, “това население да бъде освободено от данъци завинаги”.
Друг един връх в Иран/бивш Шумер и Персия се нарича Меру. Самата древна държава Шумер включва думата Меру и Шу ,което значи свещена планина.
Според древните гърци Меру се е намирала във владенията на северния вятър Борей, където живеел Кронос. Там била страната наречена Меропея, обитавана от загадъчните меропейци, които по късно били идентифицирани с хиперборейците на класическите писатели. За гърците идентификацията на тази планина е била важна, тъй като за тях тя е била прототип на Олимп. Тук виждаме паралел с индо-арийската традиция, според която Ила е самият връх на Меру, представляващ кръг с център, наречен Илаврата конкретизиращ точката, от която е започвало географското деление на света.
Планината Меру стои в центъра на космогонните представи на древните египтяни техният главен аспект – търсенето на вечния живот, пътят към безсмъртието.
И още нещо интересно, свъразно с връзката между свещеното число 108 и Меру. Кръгът на броеницата на будистите има 108 зърна, като завършва с едно голямо топче, наречено Меру, което символизира най-високия божествен принцип. Според древни текстове Вселената е изградена от 108 елемента. Числото 108 се счита за свещено в будизма, където броят на мънистата в броеницата за медитация и броят на основните Богове в пантеона се изразява с това число. Според древни текстове Вселената е изградена от 108 елемента. 9 планети се движат през 12-те знака на зодиака и формират цялото съществуване (9 x 12 = 108). 27 са лунните съзвездия, всяко от които има 4 части – огън, земя, въздух, вода. Това също структурира цялото съществуване. (27 х 4 = 108) Пристигането на Нова година в редица източни страни е свързано със странното на пръв поглед свещено число. Това е числото 108!
В Индия в Хатха йога се отличават 108 основни „асани“ (пози), в Китай някои школи твърдят, че има 108 основни точки на лечебната акупунктура, индийците принасят в жертва на Шива огърлица от 108 семена от свещеното дърво Рудракша, известната книга на религиозните химни „Риг Веда“ съдържа 108 стиха и т.н. И сега изумителният факт, че главите на фиалата от Панагюрското златно съкровище са точно 108!!!
Нека да се върнем към нашата част от историята.
Местността, в която е намерено съкровището се нарича Мерул – близо до град Панагюрище. Случайност ли е това толкова близко звучене до Меру или това е древен топоним, означаващ нещо с голяма важност?
Разстоянието по въздушна линия между Мерул В Панагюрище и Меру в Тибет и Меру в Иран е 6666 км. Височината на планината Кайлас е 6666 метра. Предполагам всичко знаем, че това е сакрално число.
Тъй като Свещената планина е ос, свързваща земята с небето, то в известен смисъл докосва небето и следователно маркира най-високата точка в света; следователно територията, което го заобикаля и съставлява “нашият свят”, е смятанa за най-висок сред страните . За християните това е Гологота, което е на върха на космическата планина. Всички тези вярвания изразяват Свещеното пространство и превръщането на света в свещен. Това чувство е дълбоко религиозно: „Нашата земя е свята земя, защото е най-близкото ни убежище, защото от тук, от нашата обител, е възможно да достигнем рая; следователно нашият свят е високо място“. В космологични термини тази религиозна концепция е изразена чрез проекцията на облагодетелстваната територия, която е “наша” на върха на космическата планина. Подобна символика на центъра обяснява и други поредици от космологични изображения и религиозни вярвания.
Сред тях най-важните са:
– Светите места. Смята се, че светилищата са разположени в центъра на Света.
– Храмовете като реплики на космическата планина и следователно представляващи първостепенната „връзка“ между земята и небето.
– Основите на храмовете, които се спускат дълбоко в по-ниските области.
И нека от тази гледна точка погледнем към нашите тракийски могили:
„Българските земи са осеяни с могили и оброци. Те пазят древни тайни и носят през вековете копнеж за докосване с отвъдното. Обикновено и могилите, и оброците, са „заварени“, т.е. всеки местен жител твърди, че ги е заварил, заварил ги е и той, и предците му. Тези монументи сякаш са се сраснали с пейзажа, вписват се в него и деликатно моделират профила му, като концентрират цялата картина в себе си. Могилата, с плавната си извивка, намеква за единение на земното и небесното. Символиката на могилата е обратно връщане на човека в лоното на Майката-Земя за повторното му раждане. Трябва да се подчертае, че повечето могили не са гробници, а храмове-хероони, един вид камери за медитация и посвещение. В този смисъл могилата е знак и инструмент за очакваната регенерация на духа и тялото…“ (доц. д-р Веселина Вачкова)
Именно в тази светлина трябва да бъде разглеждано местонаходището на Панагюрското съкровище. В близост до Стрелчанската „Жаба могила“, до величествения комплекс в Старосел и на сакралното място, в местността Меру (л).
Меру и разселването на древните траки
Разселването на древните траки или т.нар. прототраки, племената обитаващи най-общо района около Черно море е започнало малко след потопа (преди приблизително 8000 г.пр.н.е.) и е било продължителен процес.
Най-точните признаци за преноса на една култура на ново място са езика, генетичните белези и характерните за културата художествени елементи.
Нека направим кратък обзор на паралелите между български език и санскрит. В речта на старите арийци се срещат интересни думи като бага, дама, уда, грива, са, та, тама, бриноти, виса, сур. Те отговарят на съвременните български думи бог, дом, вода, грива, сурва, а и на стблг. сь-тази, та-това, тьма-тъма, брити-бръсна, вьсъ-селище. Тези думи обаче не са дошли от Индия, а са занесени там от траките. Багос-бог е тракийска дума, същото важи за дама-дом, вода-вода, та-това и т.н.
Точно в Тракия са и планините Мерит и Гигамер, чието название е сродно на това на свещената индийска планина Меру. Значението на имената на тези планини е велика, обяснение можем да получим със стблг. меръ-велик. Това е частица, която се среща и в личните имена, а най-рано я намираме в епитета на тракийския Херос – Пюрмерул.
За запознатите с историята е излишно да се споменава, че името на тракийската планина Хемус, Хемон е документирано понече от половин хилядолетие преди записването на Махабхарата.
При индийските брамини се наблюдават същите гени, типични за нас българите. Говорим за хаплогрупите R1a1, J2, E, G2 в комбинация, която е изключително рядка. Не е случайно, че се среща при българи и индийски брамини. Докато R1a1 се среща често в Средна Азия, то J2, E, G2 са чужди за този край на света. За сметка на това са типични за балканците и част от населението на Западна Мала Азия, която в далечното минало е била гъсто населена с разични тракийски племена, едно, от които са мизите наречени още българи. Присъствието на хаплогрупите J2, E, G2 сред потомците на арийците показва убедително, че арийската прародина е на Балканите. Това обяснява защо Стефан Византийски споделя, че Ария е най-древното име на Тракия.
Също така в определени исторически извори старите българи са дефинирани като скити, а индийците считат скитския народ саки за потомци на древните арийци, по-точно на арийската войнска класа позната под името кшатрия. Саките са обитавали земи на север от Индия – територията на Ария Варта.
Стефан Византийски казва съвсем ясно, че скитите са тракийски народ. Преди него Дион Касий смята северните траки за една общност със скитите. Още по-рано, старогръцки автори най-откровено споделят, че саките са траки.Тези сведения се потвърждават от факта, че както траките , така и скитите имат общи култове към боговете Папайос, Арес и слънцето наричано Сурегет, Гетосур. Не е за пренебрегване и това, че траки и скити имат почти идентични погребални ритуали, и че при двата народа благородниците татуират телата си.
И още, според Луций Ариан тракийския бог Дионис е този, който е създал индийската цивилизация. Преди неговото идване индийците били диви хора, хранели се със сурово месо и кора от дървета. Дионис ги научил на земеделие, дал им знания за занаятите, обогатил ги с култура и дори поставил основите на религията им.
За далечното пътуване на Дионис свидетелстват и Филострат, Еврипид, Хигинис , Цицерон, Сенека, Аполодор, Овидий, Плиний, Страбон… Щом толкова много източници разказват за забележителните дела на Дионис, то походът му трябва да е бил реален исторически факт. Ако Херодот е успял да нарече индийците най-многобройния народ, някой е снабдил Бащата на историята с тази информация, тъй като той лично не е пътувал из Средна Азия. Освен това, траките са били известни с това, че са извършвали големи миграции на хиляди километри. Само те са могли да дадат на древния историк информация за населението на далечна Азия.
Стабилното присъствие на балканци в Индия предполага наличието на топоними, които имат паралели с тези от трако-пеласгийските земи. Такива наистина съществуват, става дума за ведическите Имеус, Сараю, Кубха, Меру, Бара, Раса (на български са както следва Имеус, Саряю, Кубха, Меру, Бара, Раса). Интересно е, че те разкриват връзка не само с имена от Древна Тракия, но и с трако-пеласгийските топоними на Апенинския полуостров.
Свещеният за Дионисиевите поклонници връх Меру съдържа корена МЕР, означаващ велик, голям и се среща и в италийския топоним Мерела и в тракийските Маронея и Вис-марос. Сродно е и тракийското име Пирмерул. Трябва да се добави, че коренът мер (велик) се среща в редица старобългарски имена като Владимер, Безмер, Ездимер, Мерил.
Важно доказателство за присъствието на траките в Древна Индия са паралелите между писмеността на Мохенджодаро и много по-старата писменост на Градешница, Караново, Винча, Вълчи дол и др. Факт, който също трябва да се отбележи, е, че свастиката, често използвана в Индия, се среща много по-рано в неолитната цивилизация на Балканите.
Наставката PUR със сигурност съдържа сричката UR, която на шумерски означава място и се среща в имената на градовете Ur, Uruk, Nippur, Shuruppak. Разглеждайки толкова много населени места, чиито имена завършват с наставката PUR, можем да предположим, че наставката обозначава населено място точно както в случая със сричката UR. И това предположение е вярно – проверка в интернет доказва, че наставката PUR наистина се отнася за населено място. Можем също да предположим, че в това не е случайност. Твърди се, че PUR идва от санскритската дума PURAM, което означава град. Цивилизационен поход от Балканите довежда UR до Месопотамия и оттам – по очевидния път на световната карта – до Индия, което е причината да има толкова много Магура, както и наставката PUR за населени места. Ето и нещо допълнително за значението на наставката PUR. Ние знаем, че Индия е била управлявана от арийци дълго време и те са били бели и са образували висшите касти. Тези арийци най-вероятно са били траките на цар Дионис. Те са отишли в Индия от земи, където Магура е била общоприето име, което име може да означава МАГ-УР – мястото на маговете, училището, университета. (по Кирил Кирилов)
Много вероятно е мястото на намирането на Панагюрското съкровище да произхожда от тракийското PUR-MERUL (ПУРМЕРУЛ) – дали това е бил градът на Мерул, на Тракийския конник?!
Предстои ни да го разкрием!
И още малко сведения за това къде са запазени топоними, свързани с Меру:
– река Мерула (Merula) в Италия: река, бърз поток в регион Лигурия, Италия
– връх Меру в Танзания
– град Меру в Кения. Там има и националност Meru или Amîîrú, част от етническа група банту, която обитава плодородните земи на северните и източните склонове на планината, в бившата източна провинция на Кения. Те се заселили в тази област след векове на миграция от север. Хората от Меру са доста хомогенна общност и всички имат общо потекло. Те говорят един и същи език, кимеру, но има някои леки регионални различия в акцента и местните думи. Общността се състои от следните подразделения от север на юг: Игембе, Тигания (Тиания), Именти, Тарака (няма как да не се впечатлим от Т(а)рака), Игоджи…Смята се, че произходът на думата „меру“ идва от масаите, които наричат горите Тигания и именти горите на миеру или просто тихите гори. И отново имаме планина и езеро. Устните и традиционните митове на Меру разказват, че езерото е било обиталище на мистичен седемглав дракон или змиеподобен звяр, наречен „Нкунга“, който можел да погълне всеки, който се осмели да се приближи до езерото или в близост до него. (Нашият древен фолклор и змея/седемглавата ламя.)
– Мерое, известен още като Меру в Египет.
Любопитно е, че египетският предполагаем произход на най-ранната концепция за Меру изглежда не се е отнасял до планински връх, а може вместо това да е предвиждал върховете на свещените пирамиди над проходите на египетския подземен свят на Мъртвите. Египетският Меру е препратка към Мерое, древен град на източния бряг на Нил, който е археологически обект с около 200 открития на нубийски пирамиди, или скалното светилище на остров Мерое. Името Меру може да се е разпространило на други места чрез Омировите разкази за пътуването на Одисей, плаващ нагоре по Нил до остров Мерое. Харкорт пише :„Подобно на индусите, те почитаха Сумеру, или Кох Меру и следователно, по-нагоре по Нил, имаме остров Мерое, или Меру. Миру, произнася се Меру, е Хадесът на Островите на обществото, а името на този, който заедно с Акеа управлява мястото на мрака, се нарича По…”
Кушитското кралство Мерое е дало името си на остров Мерое, който е в съвременната област Бутана. Харкорт описва остров Мерое като скалист остров между два потока и островът има светилище, пещера в скалата. Мерое е основата на процъфтяващо кралство, чието богатство се дължало на силната железарска индустрия и международната търговия, включваща Индия и Китай.
-Планината Меру е изобразена като част от китайски Туркестан (т.е. Синдзян).
Източната или азиатска планина Меру има форма на пясъчен часовник, излизаща от космически океан, оградена от слънце и луна, на върха на която се намира златен град, излъчващ слънчеви лъчи от него.
Други легенди поставят Световната планина в планинската верига Виндия (митът за мъдреца Агастия), Шри Ланка (Цейлон) или Ява и Бали, и други, и други… Не на последно място, важна е информацията, че група хора в България провеждат изследване за разпространението на символа Канатица, който е широко използван в българския фолклор. Част от това, което са създали е следната карта:
Разпространението на символите на канатица по света
Големият изследовател на пещерата Магура, Кирил Кирилов, дава и следната карта:
Видно е, че разпространението на името на Магура и символите на Канатица по света съвпадат почти идеално. Въз основа на това е лесно да се предположи, че всичко тръгва от от един център.
Изглежда не Индия и Афганистан са нашите най-древни земи, нашата прародина е тук на Балканите, като към старата земя на предците ни трябва да се причисли и Западна Мала Азия. В дълбока древност нашите праотци са мигрирали и са се смесили с част от местното население. Не азиатци са облагородявали генофонда ни, а нашите предци са оставили гените си сред редица азиатски народи. Това се доказва и от генетичния облик на индийските брамини. Културата ни също не идва от земите на Афганистан. Кукерските и русалийските игри, лазаруването, ладуването, Герман, обредите по Коледа и Сирни Заговезни са от древен тракийски произход. Ехо от тракийската религия са и празнуването на Гергьовден, Тодоровден, също и особената почит към Света Марина, Св. Илия, Св. Модест, да не забравяме и мартеницата…(Павел Серафимов- Спароток)
Не само от гледна точка на антропологията, генетиката, лингвистиката и културното наследство ние сме местен балкански народ. Свидетелствата от археологията също показват това и тепърва ще го доказват!
Авторски текст, собственост на fanytria.com, освен ако не е указано друго. Нито една част от този текст не може да бъде използвана без изричното съгласие на автора. Всички права запазени.
Изследването е направено на базата на следните източници:
- 7П,т 6т. Александър Фол ПГГОГ.
- Гълъбов Ив. 1964. Тракийските имена на -tivoS;, -avoi; и техните проблеми. Известия на Института за български език 10, 1-64.
- Китов Г. 1979. Тракийските могили край Стрелча. Български художник. София.
- Маразов Ив. 1978. Ритоните в Древна Тракия. Български художник. София.
- Петков Хр. 1960. Новооткритото сребърно съкровище от е. Голяма Брестница, Плевенско. Археология П-1, 25-28.
- Фол Ал. 1982. Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия VI. Ефор: „Общи дела“. Годишник на Софийския университет – Исторически факултет 72(1978), 7-32.
- Фол Ал. 2000. Тракийският Дионис. Книга трета: Назоваване и вяра. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“. София
- Velkova Z. 1986. The Thracian Glosses. Adolf M. Hakkert Publisher. Amsterdam.
- Venedikov Iv. 1958. Sur la date et 1’origine du tresor de Panaguriste. Acta Antiqua Academiae Scientiarum Hungaricae VI, 1-2, 67-86.
- Venedikov Iv. – Gerassimov T. 1979. Thracian Art Treasures. Bulgarian Painters’ Publishing House. Sofia.
- Eliade_Mircea_The_Sacred_and_The_profane_
- Wikipedia
- https://www.parallelreality-bg.com/statii/zagadki/takiiskobalgarski/217-2011-01-30-23-55-13.html
- https://www.discovermeru.co.ke/the-famous-sacred-lake-nkunga-of-meru/
- https://japanesemythology.wordpress.com/mount-meru-and-mandala-geography/
- http://sparotok.blogspot.com/2016/03/
- https://magnaaura.wordpress.com/2014/12/09/an-ancient-culture-from-the-balkan-peninsula-wages-civilizational-marches-and-spreads-magura-name-at-more-than-2-000-places-around-the-world/
- http://museumperushtitsa.com/bg/naschi-gastroli/dotc-d-r-veselina-vatschkova-besche-pokanena-da-predstavi-unikalnoto-dvoino-svetilischte-v-tetevenskiia-balkan
- https://ezoterikabg.net/2021/04/22/interesut-na-rokfeler-kum-panagurskoto-zlatno-sukroviste/
